На 22 май 2026 г. английският High Court постанови решение по делото Cork v Smith [2026] EWHC 1199 (Ch), което за броени дни се превърна в учебникарски пример за рисковете на генеративния изкуствен интелект в юридическата практика.
В делото реномираната кантора Pinsent Masons представя пред съда „цитат“ от Insolvency Rule 12.37(5). Проблемът е, че такава разпоредба не съществува. Халюцинация на езиков модел, разпоредбата е представена пред съда като автентичен нормативен текст. Той е форматиран в курсив, въведен е с класическата за английското право формула „provides as follows“ и е написан в стила на същински процесуален закон. Когато съдът поставя въпроса за произхода на тази разпоредба, кантората изпраща отговор, с който, вместо да признае грешката, се опитва да представи проблемния пасаж като „обобщаващо заключение“, а не като цитат. Съдията по делото намира това обяснение за недостоверно и като опит за повторно въвеждане на съда в заблуждение.
Това, което би трябвало да притесни всеки практикуващ юрист, е, че в цялата поредица от действия системата с изкуствен интелект многократно отправя предупреждения към адвоката. Преди всеки отговор системата акцентира, че не може да потвърди точния текст от първоизточник, че текстът се отнася до централен аргумент в съдебното производство и че разпоредбата следва да се провери от авторитетен източник като legislation.gov.uk. Системата накрая дори отказва да преформулира цитата и настоява, че грешката трябва да бъде призната. Младшият адвокат по случая обаче пренебрегва всяко предупреждение, премахва само кавичките, за да изглежда текстът като „перифраза“, и оставя всичко останало непокътнато. По-старшите му колеги приемат документа на доверие, без да го проверят. Резултатът е публично порицание и сезиране на регулаторния орган на адвокатите във Великобритания (Solicitors Regulation Authority).
Макар и делото да е английско, поуката за професионалната отговорност на практикуващия юрист е универсална. Нашият прочит през призмата на Закона за адвокатурата (ЗАдв) и Етичния кодекс на адвоката (ЕКА) ясно показва, че поведението на адвокатите в Cork v Smith не би издържало и българския дисциплинарен прочит.
Може ли юридическото мислене да бъде възложено на машина?
Централният аргумент на съдията е категоричен в смисъл, че юристът не може да възложи на система с изкуствен интелект самия процес на правно изследване и правна аргументация. Съдията отбелязва, че в делото младшият адвокат „почти изцяло“ е прехвърлил мисловния процес на системата с изкуствен интелект.
Как обаче би изглеждал този въпрос в български контекст? Българската уредба формулира това задължение на адвоката позитивно. В чл. 40, ал. 1 ЗАдв от адвоката се изисква да упражнява съвестно професията си, а клетвата по чл. 9 ЗАдв го задължава да изпълнява задълженията си добросъвестно и да зачита съда. Същевременно чл. 11, ал. 4 ЕКА предписва на адвоката да съветва и защитава клиента си компетентно, грижливо, добросъвестно и своевременно. Това са задължения за дължима грижа, а не само за професионална честност и интегритет.
Съдията в английското дело всъщност установява не липса на честност от страна на адвокатите, а пълно отсъствие на дължима грижа и професионална преценка. В българската уредба не се изисква умисъл, за да е налице нарушение. Така чл. 23 ЕКА забранява адвокатът съзнателно да дава на съда неверни сведения, но дори и без наличието на умисъл, чл. 40, ал. 1 ЗАдв и чл. 11, ал. 4 ЕКА вече биха били нарушени, защото дължимата грижа отсъства напълно. Към това можем да добавим и чл. 43, ал. 1 ЗАдв, както и огледалният текст на чл. 11, ал. 5 ЕКА, които предписват, че адвокатът не може да поема работа, за която знае или е бил длъжен да знае, че няма необходимите знания. Юрист, който не може да различи „халюцинирана“ разпоредба от действителна, очевидно не е компетентен за възложената задача. Нещо повече, представянето на несъществуващ закон като действащ закон е и пряко незачитане на и неуважение спрямо съда по смисъла на чл. 21 ЕКА.
Изкуственият интелект винаги може да служи като помощен инструмент за изследване и аргументация, но преценката, проверката на първоизточника, тълкуването, и особено поемането на отговорност за казаното и представеното пред съда, не са функции, които могат да бъдат „делегирани“ на машина.
Защо клиентите не следва да разчитат на генерирани юридически документи?
В по-общ план юридическият документ и правната консултация не черпят стойността си от това, че приличат на такива. Курсивът, двоеточието или езиковата формула не са това, което скрепява един текст с формална юридическа сила. Неговата стойност идва от проверката и преценката на професионалиста, които стоят зад този документ. В Cork v Smith измислената разпоредба изглежда безупречно, защото е написана точно в стила на разпоредба от нормативен акт и тъкмо поради това успява да заблуди опитни юристи. Тя вероятно би заблудила и съда, ако той сам не беше направил проверка.
За клиентите изводът е кристално ясен и той е, че и най-изящно оформеното становище, договор или искова молба, които никой не е проверил и съобразил спрямо действащата нормативна уредба и практика, нямат правна стойност. Те само приличат на юридически документи, а всъщност са един симулакрум. Текстът на чл. 40, ал. 3 ЗАдв задължава адвоката да осведоми клиента точно за правата и задълженията му; „точно“, а не „правдоподобно“. Защитата на клиента не се изразява в съставянето на документи с определени реквизити, а в професионалната преценка на експерта, който е заложил името си и носи имуществена и дисциплинарна отговорност за неговата вярност (чл. 51 ЗАдв). Нито генерираният текст, нито инструментът, с който той е генериран, могат да носят такава отговорност. Когато клиент приеме генериран документ за годен юридически акт, той заменя едно професионално отговорно лице с графичен интерфейс без каквато и да е морална или юридическа отговорност.
Вместо заключение:
Истински притеснителното не е това, че изкуственият интелект „халюцинира“, а че лице, което носи професионална и морална отговорност пред своя клиент и което е предупреждавано нееднократно от самата машина за рисковете, въпреки това е избрало да действа самонадеяно.
Тук е редно е да се отбележи, че постфактум кантората предоставя пълните протоколи от „разговорите“ със съответната система, поема разноските на бившите си клиенти и сама сезира надзорния орган в лицето на Solicitors Regulation Authority. Проявената почтеност и добросъвестност след факта обаче не замества дължимата грижа преди него.
Изкуственият интелект не облича тога и не полага клетва. Това правят адвокатите. И точно затова мисленето винаги остава техен прерогатив.
Настоящото изложение не представлява правна консултация или правен съвет, а изразява мнението на екипа на Адвокатско дружество „Димитрова, Стайкова & Партньори”.